Гърненцето

ноември 10, 2004

Къде беше на този ден преди 15 г?

Почти всички си спомнят какво са правили и къде са били на 10 ноември 1989 г. Както пък американците си спомнят за 11 септември 2001.
Аз отивах на училище, май бях 7 клас, и както всяка сутрин слязох 2 етажа по-долу да взема съученичката-съседка. Майка й ни каза "Внимавайте деца. Нещо става. От училище направо вкъщи." А класната ни беше много уплашена - целият й свят беше заплашен от срутване.
После стана интересно и имаше еуфория, и хепънинги, и концерти, великден на площада,, стачки, град на истината.
Ти къде беше?

posted by Горичка at 13:29

7 Comments:

  • И аз така си казах сутрнита - 15 години,които ги помня почти напълно и съзнателно. А следващите 15 не смея и да си ги представя. "Как се виждаш след 10 години?" е любим въпрос при интервю за работа, ама аз никога незнам как да отговаря.
    Е, нещо ми се бъркат ранните спомени от периода. Оказа се - след малко аритметика - че '89 ме хвана в шести клас, но това хич не е толкова важно;)

    By Blogger Горичка, at 10 ноември 2004 г. в 16:14  

  • Аз не помня детайли от деня. Бях на училище - вечера като се върнах ми казаха, че вече нямало Тодор Живков, а малко по-късно и аз гледах уплашената му физиономия в новините.

    За щастие училището ми (Математическа гимназия) беше "мислещо" и не последваха демонстрации на мускули и промиване на мозъци- и може би отново за щастие бях част от онова поколение, което се учеше да си казва на глас какво го боли. Участвах и в ученически и в студентски стачки - да не носим униформи, вдигнахме университета си на балон за да запазим специалността си, която искаха да закрият и всъщност се оказахме първите и последните, завършили "Телекомуникации", а не "Електроника" в Пловдив. Носихме камъни по митингите за да строим купчинка, когато Виденовизма не искаше да си ходи...

    И сега понякога ми е адски тъжно, когато чувам, че собствения ни живот не ни интересувал и сме били народ, апатичен към бъдещето и настоящето си...

    By Blogger yovko, at 10 ноември 2004 г. в 16:23  

  • Точно този ден не си спомням, но помня времето след това, когато по комунистическа традиция трябваше да ни правят чавдарчета. (Май съм била в първи или втори клас тогава.) Класът от 30 души се раздели на две: едната половина категорично отказаха да бъдат "комунисти" (сред които и аз), а другите бяха подмамени с обещанието, че който присъства на церемонията, ще бъде щедро почерпен с пасти. А след церемонията половината от получилите сини връзки ги скриха на втория ден, след като бяха нападнати с обвинения, че са се продали за по две пасти.

    By Blogger Silvina, at 10 ноември 2004 г. в 22:47  

  • В къщи си бяхме. Не помня точно, спомням си идните дни, обаче. Лепяхме плакати на лъвчето на СДС по балконите си, около нас по студентските ощбежития се вееха флагове. След училище си разменяхе картонени сини шапки с лъвчето и СДС. Имаше една голяма еуфория, всенародна радост и празненства, сякаш майка ми се бе преродила. Със съжаление си спомням за онези годининки, по-късно на СДС му викахме "Стани Да Седна" и дойдоха хората които имат готови схематични тактики за ограбване на държава в преходен шок...

    By Blogger Kirchev, at 11 ноември 2004 г. в 12:07  

  • Хм, абе хора, как си спомняте толкова много... аз имам някакви мътни спомени за това, че ми дадоха някаква синя връзка, която съвсем скоро замина за... не помня какво, но просто нямаше нужда да я нося. :) Помня, че 'нещо' ставаше, но толкова... ама какво да се направи, аз вчера не помня какво съм ял, както казва брат ми.... :)

    By Blogger Anton, at 12 ноември 2004 г. в 9:37  

  • Тъкмо трябваше да стана "Пионерче" и ми взеха връзката.

    By Blogger Kirchev, at 12 ноември 2004 г. в 10:20  

  • Аз бях в 12 кл. За новината разбрахме вкъщи. Спомням си, че изведнъж страшно се зарадвах, направо не можех да повярвам! В училището се носеха някакви слухове,че "Бай Тошо щели да го свалят", но докато не чухме по радиото, си мислехме, че си говорят просто ей така. Дядо ми,лека му пръст, който цял живот беше убеден антикомунист,беше на седмото небе:-)).

    Не си спомням да съм изпитвала страх за бъдещето, по-скоро ми беше странно и непонятно какво ще стане занапред, как ще тръгнат нещата, дали наистина промяната ще е голяма, или само козметична. Да, всъщност това беше единственият ми страх: дали комунизмът наистина се срути, или просто смениха държавният глава? Слава богу, нещата вече бяха тръгнали неудържимо...

    By Blogger Милена Златарова, at 25 ноември 2004 г. в 15:46  

Публикуване на коментар

<< Home